23. 12.2011г. Както се казва в едно доста гледано телевизионно предаване – „Време е за шоу”.
Чудно украсени елхи, снежни човеци, коледни песнички, цветни светлинки…….на кого ли му се учи по това време.
Време е и Занималня Айли да подготви някоя изненада за малките си приятели.
Парти – добра идея – разни вкусотийки, музика за настроение, игри и шеги за забавление… Проблем- нищо ново – та нали от парти идват – онова в училище.
Трябва да е нещо различно!!!
Подаръче – книжка, може би дневник, а защо не някоя образователна игра или може би пъзел…Проблем – та нали децата затова обичат Коледа- заради подаръците – от мама и тате, от баби и дядовци, чичовци и лели, от приятелите в училище – тонове подаръци. Да не прекаляваме.
Но какво? Какво ще им хареса, как ще се забавляват, и то без инциденти. Какво обичат да правят най- много децата?
Лампичката светна. Кино, ще отидем на кино. Да, вярно, че това не е нещо необичайно, което да не са правили. Всички до едно са посещавали и продължават да посещават залата с големия екран. Разликата в случая, обаче, е, че ще я посетим заедно- цялата група, дори с допълнително подкрепление- г- ца Петя.
Избрахме филма “Рапунцел и разбойникът” – страхотна анимация, забавна и разбира се – поучителна.
И все пак, без почерпка не може. Така че този ден децата прескачаха от едно парти на друго и така доста понапълниха коремчатата с най-различни лакомства (а и не само те), че придвижването ни до мола беше доста трудничко.
Но да се върнем на партито – разбира се, не прескочихме и коледните песнички, уважихме и игрите, дори нещо повече- занималнята се превърна за известно време във фризиорски и козметичен салон, за съжаление на момчетата. И познайте, кой влезна в ролята на опитното зайче – аз, естествено. След няколко оскубани косъма и доста точни попадения Цвети в очите ми, бих казала, че изглеждах доста добре…..ако отивахме на дискотека. Падна голям смях.
Стана време за тръгване и след задължителния инструктаж, задружно потеглихме.
На бул. Витоша се поспряхме да се снимаме до туристическото влакче, а Мими и Файя си помислиха, че това е превозът ни до мола. И така, с леки разочарования, отново на път.
Добре направихме, че тръгнахме 1 час по-рано – едва се разминавахме с останалите прешеходци, а и с нашите малки приятели, мисията стана още по-трудна. Е, не липсваха емоции и комични ситуации. Боби, например, отново ни пренесе във фантастичния си свят, където трамваите са огромни, бързо движещи се каруци, а Министерството на земеделието е невероятно красива сграда…..в Лондон. Да, Боби беше в Лондон, а покрай него и ние.
И така, прожекцията започваше в 14.00 часа, а в 13.40 ние все още бяхме някъде на бул. Христо Ботев. И за да не закъсняваме- нека минем напряко. О, каква огромна грешка- прекият път стана много дълъг. От уличка в уличка, от една пресечка в друга най- сетне се озовахме пред мола- малко поизморени.
С бързо препускане към последния етаж успяхме дори да се почерпим с лакомства от Снежанка и джуджетата.
Филмът вече започваше. Това разбира се не ни попречи да си направим няколко снимки пред залите. Намерихме местата си и най- сетне – почивка.
Всички знаем добре историята за Рапунцел – онова момиченце с дългата стотина метра коса, затворено от вещицата във високата кула. Противно на очакванията ми и картинката, която си представях при думите „ с деца на кино”, сладурите от Занималня Айли дори не мръднаха- нито едно оплакване, нито една забележка. Седяха и гледаха като омагьосани- с огромен интерес. Ние с г- ца Петя – също. Дори Боби, чиято първоначална реакция беше: „О, Рапунцел ли, ама това е женски филм!”.
След като прожекцията свърши и всички бяха безкрайно доволни и готови да поемаме по обратния път, изненада, изчезнали шапки и ръкавици. Е, не може всичко да е идеално. Мими и Файя станаха много загрижени, а щом те се натъжат, натъжаваме се и ние. На излизане, когато минавахме покрай първи ред, внезапно г- ца Петя забеляза шапката на Мими. Явно някой добър човек я оставил там, на по- видно място. По същата логика, огледахме цялата зала, намерихме изгубената ръкавичка. Отново усмивки по лицата на момичетата.
Цвети, както винаги я чакаше „каляската” отвън, с личен шофьор- мама Наталия. Изпратихме я с пожелания за весели празници и много подаръци….и обратно към Занималня Айли.
На връщане, понамалели вече на брой и въодушавени от филма, пътят ни се стори доста по- кратък. Особено след като упражнихме дори гладкото и бързо четене с Боби, който не пропусна да прочете нито една табела по пътя си или надпис. Чак се чудя, как не се измори. Дори се научихме как да кажем Дядо Коледа на няколко езика: на английски- Santa Claus; на немски- Weinachtsman; на френски- Per Noel; на руски- Дед Мароз.
Неусетно се озовахме пред вратата на Занималня Айли. Похапнахме си отново, а след това едно по едно децата си тръгнаха- доволни и щастливи, с огромно желание да отидем отново на кино. Да, пак ще го направим, без съмнение. Това си е цяло приключение!