Занималня за деца Айли

23. 12.2011г. Както се казва в едно доста гледано телевизионно предаване – „Време е за шоу”.
Чудно украсени елхи, снежни човеци, коледни песнички, цветни светлинки…….на кого ли му се учи по това време.
Време е и Занималня Айли да подготви някоя изненада за малките си приятели.
Парти – добра идея – разни вкусотийки, музика за настроение, игри и шеги за забавление… Проблем- нищо ново – та нали от парти идват – онова в училище.
Трябва да е нещо различно!!!
Подаръче – книжка, може би дневник, а защо не някоя образователна игра или може би пъзел…Проблем – та нали децата затова обичат Коледа- заради подаръците – от мама и тате, от баби и дядовци, чичовци и лели, от приятелите в училище – тонове подаръци. Да не прекаляваме.
Но какво? Какво ще им хареса, как ще се забавляват, и то без инциденти. Какво обичат да правят най- много децата?
Лампичката светна. Кино, ще отидем на кино. Да, вярно, че това не е нещо необичайно, което да не са правили. Всички до едно са посещавали и продължават да посещават залата с големия екран. Разликата в случая, обаче, е, че ще я посетим заедно- цялата група, дори с допълнително подкрепление- г- ца Петя.
Избрахме филма „Рапунцел и разбойникът“ – страхотна анимация, забавна и разбира се – поучителна.
И все пак, без почерпка не може. Така че този ден децата прескачаха от едно парти на друго и така доста понапълниха коремчатата с най-различни лакомства (а и не само те), че придвижването ни до мола беше доста трудничко.
Но да се върнем на партито – разбира се, не прескочихме и коледните песнички, уважихме и игрите, дори нещо повече- занималнята се превърна за известно време във фризиорски и козметичен салон, за съжаление на момчетата. И познайте, кой влезна в ролята на опитното зайче – аз, естествено. След няколко оскубани косъма и доста точни попадения Цвети в очите ми, бих казала, че изглеждах доста добре…..ако отивахме на дискотека. Падна голям смях.
Стана време за тръгване и след задължителния инструктаж, задружно потеглихме.
На бул. Витоша се поспряхме да се снимаме до туристическото влакче, а Мими и Файя си помислиха, че това е превозът ни до мола. И така, с леки разочарования, отново на път.
Добре направихме, че тръгнахме 1 час по-рано – едва се разминавахме с останалите прешеходци, а и с нашите малки приятели, мисията стана още по-трудна. Е, не липсваха емоции и комични ситуации. Боби, например, отново ни пренесе във фантастичния си свят, където трамваите са огромни, бързо движещи се каруци, а Министерството на земеделието е невероятно красива сграда…..в Лондон. Да, Боби беше в Лондон, а покрай него и ние.
И така, прожекцията започваше в 14.00 часа, а в 13.40 ние все още бяхме някъде на бул. Христо Ботев. И за да не закъсняваме- нека минем напряко. О, каква огромна грешка- прекият път стана много дълъг. От уличка в уличка, от една пресечка в друга най- сетне се озовахме пред мола- малко поизморени.
С бързо препускане към последния етаж успяхме дори да се почерпим с лакомства от Снежанка и джуджетата.
Филмът вече започваше. Това разбира се не ни попречи да си направим няколко снимки пред залите. Намерихме местата си и най- сетне – почивка.
Всички знаем добре историята за Рапунцел – онова момиченце с дългата стотина метра коса, затворено от вещицата във високата кула. Противно на очакванията ми и картинката, която си представях при думите „ с деца на кино”, сладурите от Занималня Айли дори не мръднаха- нито едно оплакване, нито една забележка. Седяха и гледаха като омагьосани- с огромен интерес. Ние с г- ца Петя – също. Дори Боби, чиято първоначална реакция беше: „О, Рапунцел ли, ама това е женски филм!”.
След като прожекцията свърши и всички бяха безкрайно доволни и готови да поемаме по обратния път, изненада, изчезнали шапки и ръкавици. Е, не може всичко да е идеално. Мими и Файя станаха много загрижени, а щом те се натъжат, натъжаваме се и ние. На излизане, когато минавахме покрай първи ред, внезапно г- ца Петя забеляза шапката на Мими. Явно някой добър човек я оставил там, на по- видно място. По същата логика, огледахме цялата зала, намерихме изгубената ръкавичка. Отново усмивки по лицата на момичетата.
Цвети, както винаги я чакаше „каляската” отвън, с личен шофьор- мама Наталия. Изпратихме я с пожелания за весели празници и много подаръци….и обратно към Занималня Айли.
На връщане, понамалели вече на брой и въодушавени от филма, пътят ни се стори доста по- кратък. Особено след като упражнихме дори гладкото и бързо четене с Боби, който не пропусна да прочете нито една табела по пътя си или надпис. Чак се чудя, как не се измори. Дори се научихме как да кажем Дядо Коледа на няколко езика: на английски- Santa Claus; на немски- Weinachtsman; на френски- Per Noel; на руски- Дед Мароз.
Неусетно се озовахме пред вратата на Занималня Айли. Похапнахме си отново, а след това едно по едно децата си тръгнаха- доволни и щастливи, с огромно желание да отидем отново на кино. Да, пак ще го направим, без съмнение. Това си е цяло приключение!

Хубавите неща са повече от лошите. И се случват ежедневно. Всеки ден, когато се събудя, се замислям за нещата, за които съм благодарна. В последните 3 години станаха толкова много, а всеки ден ми предоставя нови и нови…
Преди 3 години се роди прекрасната ми дъщеричка. Три години минаха в разходки, игри, опознаване на света, четене на приказки… Беше прекрасно време, но дойде моментът, в който всяка от нас трябваше да продължи напред. Детето тръгна на градина, а аз се впуснах в търсене на работа. Първоначално плановете ми за работа бяха насочени към администрацията, но нещо ме накара да кандидатствам и по обява за детска занималня. Обадиха ми се и се явих на интервю.
Попаднах в слънчева стая с много детски рисунки. Когато влязох в този вълшебен свят, решението ми бе взето. Ако ме одобрят, няма да се поколебая и на момента ще приема работата. Два дни по-късно ми се обадиха и приказката започна.
Първият работен ден започна в 10 часа. Посрещнаха ме 3 момиченца. Когато се запознахме, те бяха изненадани, но и любопитни. Докето мен ме запознаваха със задълженията ми, момичетата продължиха с плануваните за деня занимания в занималнята. 10 минути след началото на работният ден отново бях в „нашата“ стая. Получих първите си подаръци – рисунки и послания с автографи от малките художнички. Бях много щастлива.
Дните започнаха да минават неусетно. Всеки ден имахме занимания по математика, писане на букви с първокласниците, а с по-големите – диктовки и преразкази. Но въпреки подготовката за предстоящата учебна година, лятото бе предимно време на игри и разходки. Парковете -свежи и прохладни, ни приемамваха с многобройните си забавления. И ние не се колебаехме много! Люлките, пързалките, игрите с топка, на дама и федербал бяха неразделна част от нашите приключения.
Лютото мина бързо. Наближи време за училище. Игрите драстично намаляха (за нещастие на малките герои). Започнахме сериозна подготовка. Първокласниците, наред с трескавото избиране на дрехи, раници, тетрадки, сериозно напредваха с азбуката, математиката и четеното. С по-големите деца правехме преговор на материала от предходната година. Трудът ни даде резултати още първата учебна седмица. За децата входните тестове в училище се оказаха детска игра.
Сега, по средата на срока, отново можем да си отделяме по час – два за игри и разходки. Материалът от училище е винаги научен, домашните – винаги написани. Допълнителните задачи, тестове и преразкази се решават бързо и без затруднение. Всички работим в екип. Сега и игрите ни са по-весели. Дори само да си говорим е хубаво. Споделяме си, изказваме мнения по проблеми, намираме решения, говорим си за живота..и сякаш всички заедно израстваме.
Всички са щастливи – аз съм удовлетворена, дацата в занималнята – знаещи и уверени, родителите – доволни от резултатите в училище.
Смятам, че в лицето на децата (малки и големи) намерих истински приятели, добри и чисти. Те също ме чувстват такава. А от приятелството по-ценно нещо няма.

Петък. За голяма част от нас – последния работен ден, отиваме на работа с мисълта кога ще свърши денят и ще си тръгнем…Децата от занималня Айли очакват този ден с нетърпение. Защото петък е „Денят на голямата разходка„.
Днес госпожата бе избрала посещение на археологическия музей. Археологическия музей се помещава в сградата на Буюк /Голямата/ джамия, една от най-старите джамии в град София. През 1944 г. бомбардировките над София не пропускат и музея – част от него е разрушена, а много от експонатите са унищожени или откраднати… Тук няма да разказвам за археологическия музей – любопитните могат да прочетат ето тук. След като се върнаха от разходката, нашите малки герои – децата от занималня Айли, бяха много въодушевени. Ето какво ми разказаха те:

 
Днес 14.08.2009 година с госпожата и другите деца от занималня Айли посетихме археологическия музей. Там имаше много старинни неща – съдове, накити, оръжия, икони, големи и малки фигури от камък.
Видях и златното съкровище от Вълчи Трън. Хареса ми историята за неговото откриване, която госпожата ни разказа.
Получих специални поздрави от уредничката затова, че внимавам много и се държа възпитано.

 
С останалите деца от занималня Айли посетихме археологическия музей. Там се съхраняват старинни неща. Най-много ми харесаха военните принадлежности – имаше различни върхове на стрели, направени от бронз. Видях шлемове, ризници и нагръдници. Те са били бронираните жилетки на древните хора.
Видях как е изглеждала първата българска азбука – Глаголицата. Тя се е пишела трудно, с много кръгчета и триъгълници. Преброих 45 букви.
До нея беше разположена втората азбука – Кирилицата. Ние днес пишем на нея, но много букви са отпаднали.
Докато разглеждахме музея, една уредничка похвали мен и Маги, че слушаме внимателно обясненията на госпожата от занималнята и че си записваме интересните неща.

 
Днес с децата от занималнята ходихме в археологическия музей. Харесаха ми златните съдове и едно малко прасенце от глина.
Много ме учуди огромна книга с дебели кожени корици и по-тънки листа, също от кожа. Буквите в нея бяха големи и непознати. Госпожата разказа, че са написани с перо и мастило на стара българска азбука, която вече не се използва.

Днес в занималнята беше много весело. Първо, имаме 3 нови деца. Никога досега не са идвали толкова много нови деца в един ден. Алекс и Алина са брат и сестра, Алекс е по-голям. На есен ще бъде втори клас. Третото дете е Розали. Рози сега ще бъде втори клас. И после…после стана още по-интересно. На урока „Сръчни ръце“ децата изработваха шапки. Като тези, на китайците, широки капели с въженце, което се прекарва под брадичката за да крепи шапката на главата ни. Ако някой ден и вие решите да си направите саморъчно китайска капела, прочетете тук как се прави .
Необходимо Ви е:

• Лист картон
• Ножица
• Тиксо
• Лепило
• Водни боички или маркери за рисуване
• Въженце
• Няколко деца

От картона изрязвате голям кръг. Колкото по-голям е, толкова по-голяма ще е бъдещата капела. След това правите разрез от която и да е точка на окръжността до центъра на кръга. Сгъвате картона във формата на конус и залепяте единия край върху другия. От долната страна на капелата, в две противоположни точки захващате с тиксо въженцето. Остава да измайсторите украсата. В нашия случай:
- Рози изряза от гланцово блокче няколко кръгчета, които залепи върху капелата в симетрична форма;
- Криси сама си начерта фигурки върху бял лист, оцвети ги, изряза ги и ги залепи върху шапката;
- Георг и Яна рисуваха картинки направо върху шапките, с водни боички и маркери.
Накрая всички си направиха задружна снимка. А вечерта, когато майки, баби и татковци дойдоха да прибират децата от занималнята, всяко дете пое към вкъщи със своята си шапка – някои в ръка, други на глава. Не бяха помилвани и майките, две от които получиха шапки за подарък и бяха принудени веднага да си ги сложат на главата за да …. се пазят от слънцето, което вече клонеше към залез. Но това нямаше никакво значение, защото децата бяха направили шапките с много любов и нетърпеливо бяха чакали идването на родителите си. Каква по-голяма награда за малките майстори от това да видят майките си закичени с продуктите на тяхното творчество. И какъв по-хубав подарък може да получи една майка след края на работния ден?!

На добрите хора им се случват добри неща!
Така е и с децата от занималнята, а те наистина са добри деца. Затова в деня на “Голямата петъчна разходка”, както децата нарекоха излизането навън всеки петък, винаги се натъкваме на нещо хубаво и добро. Въпреки прогнозата за поредния дъжд, слънцето огря и успяхме да стигнем до “Националния музей на земята и хората”. Ние бяхме единствените посетители и спокойно разгледахме експозицията. Без да се притесняваме от чужди забележки гледахме камъчетата, сричахме надписите и се опитвахме да преценим колко сладолед е равен на теглото на планинския кристал. Разбира се момичетата се залепиха на шлифованите скъпоценни и полускъпоценни камъни. Сашо веднага си намери място за почивка , докато момичетата чуруликаха около витрините. Но и той се впечатли от преливащите се цветове на ясписите и ахатите.
На връщане се поразходихме в градинката до музея. Направи ми силно впечатление, че всички хора , които срещаха групата , приказваха с децата. Една жена дори им позволи да разходят дакела й.
Но изненадата дойде навръщане. До НДК група студенти – бъдещи аниматори в туристическия бизнес, имаха практически упражнения за организиране на забавни игри. Носеха си касетофон и поеха децата още от алеята. Така им се зарадваха, че в първия момент малките се стъписаха от тези големи каки и батковци, които бяха шумни и игриви като тях. После започна едно танцуване, скачане, дърпане на въже, надуване на балони, пукане на балони. Голяма веселба! Кой знае до каква еуфория щяха да стигнат ., ако не беше завалял дъжда.??Това не беше голяма беда, защото децата стояха търпеливо под навеса и стискаха животните направени от балони. Подобно нещо със сигурност нямаше да се случи у дома или при баба, и пак със сигурност ще предизвика завистливото внимание на съучениците, когато си разказват как са прекарали лятото.
А този петък “Голяма петъчна разходка” не се състоя. Тя започна в Столична библиотека и трябваше да завърши в градинката, но децата предпочетоха да останат в Детския отдел, където можеш да си вземеш книга или списание, да почетеш или да гледаш картинки. Явно компютърът и телевизията все още не могат да победят очарованието на цветната детска книжка.